ИК Хермес с нов роман от Джоджо Мойс
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
Представя
СРЕБЪРНИЯТ ЗАЛИВ
от
Джоджо Мойс
размер: 400 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2150-8
Трогателна история за мощната връзка сред майка и щерка и новото начало
Очаквайте „ Сребърният залив “ на 31 май!
Джоджо Мойс – една от обичаните модерни английски писателки
До този миг книгите на Джоджо Мойс са преведени на четиридесет и шест езика и от тях са продадени над трийсет и осем милиона екземпляра. Медиите на Острова я оповестиха за „ най-хубавата модерна английска авторка “. В България Джоджо Мойс има хиляди фенове, които с неспокойствие чакат най-новата й книга – „ Сребърният залив “.Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 година Прави сполучлива журналистическа кариера, само че фантазията й е да стане публицист. Дебютният й разказ се радва на позитивни мнения, само че огромният пробив идва с „ Аз преди теб, който се появява на пазара тъкмо преди 10 години. Необичайната любовна история се трансформира в международна сензация с продадени над четиринадесет милиона екземпляра. Критиката го дефинира като един от най-запомнящите се романи на миналото десетилетие. По „ Аз преди теб “ е сниман и едноименен филм с присъединяване на Емилия Кларк (Луиза) и Сам Клафлин (Уил). Екранизацията, сходно на романа, провокира същински възторг. Успехът му (над $200 млн. доходи от прожекции) бе последван от филмовата версия на „ Последното писмо от обичания “ („ Нетфликс “) с присъединяване на Фелисити Джоунс и Шейлийн Удли. Джоджо работи по сюжетите на още две свои книги: „ Един + един “ и „ Подаряваш ми звезди “.
За книгата
Лиза напуща Англия преди пет години, с цел да загърби предишното и да стартира начисто с щерка си Хана. Двете се откриват в Силвър Бей – курортно градче на австралийското крайбрежие – и заживяват в едноименния хотел на лелята на Лиза. Красивите плажове и сплотената общественост им оферират това, от което най-вече се нуждаят: независимост и сигурност. Но всичко се трансформира, когато Майкъл Дормър идва в хотела.
Привлекателният англичанин с прекомерно скъпи облекла и пронизителни очи работи в огромна строителна компания и е благоприятен за дъщерята на шефа си. Той идва в Силвър Бей, с цел да изследва дали местността е подобаваща за построяването на първокласен курортен комплекс с голям брой атракции. Майкъл чака да подписа следващата лесна договорка, само че се сближава с локалните хора. Те не след дълго го одобряват като един от тях, без даже и да подозират какви са същинските му планове.
Лиза се опасява, че Майкъл ще унищожи всичко, за което се е борила: фамилния бизнес и залива, който приютява обичаните й китове. Както и твърдата й убеденост, че в никакъв случай повече няма да се влюби…
Откъс
Добър ден.
– Ден ли?
Майкъл Дормър стоеше на прага, с унесеното изражение на човек, чийто биологичен часовник упорства, че е в неверното полукълбо.
– Почуках по-рано и оставих чаша кафе пред стаята ви, само че когато час и половина по-късно го открих изстинало и недокоснато, взех решение да ви оставя да поспите.
Той, наподобява, въобще не проумяваше какво споделям. Дадох му минутка да се съвземе, след това го подканих да седне до кухненската маса. Обикновено не разрешавам на гостите да седят в кухнята, само че таман бях привършила с подготовката на трапезарията за вечерта. Сложих паница и нож пред него.
– Казват, че нормално е нужна седмица, с цел да се наспиш като хората. Често ли се будихте?
Той разроши косата си. Беше небръснат, с риза и състезателен панталон, само че въпреки всичко доста по-елегантно облечен, в сравнение с сме привикнали в Силвър Бей. Но типът му несъмнено беше доста по-небрежен от строго формалното му облекло при идването.
– Само един път. – Усмихна се малко тъжно. – Но не можах да заспя към три часа.
Засмях се и му сипах кафе. Имаше положително лице този господин Майкъл Дормър, с леко сепнато изражение, което загатваше за самовглъбеност, качество, което липсва на мнозина от гостите ми.
– Искате ли нещо за закуска? С наслаждение ще ви подготвя нещо.
– В един без петнайсет? – Той погледна часовника си.
– Ще го назовем обяд. Ще бъде наша загадка.
Имах още малко примес за палачинки в хладилника. Можех да му ги поднеса с боровинки и съпроводени с яйца и бекон.
Той остана вперен в кафето си известно време, едвам прикривайки прозявката си. Не споделих нищо, само че побутнах вестника към него, тъй като знаех, че дезориентацията му ще попремине след една-две чаши кафе. Движех се безшумно из кухнята, с едно ухо слушах радиото, до момента в който разсеяно пресмятах какъв брой храна би трябвало да подготвя за вечеря този ден. Хана беше на посетители на другарка след учебно заведение, а Лиза ядеше колкото щурче, тъй че оставаше да се погрижа за гостите.
Палачинките бяха подготвени. Господин Дормър очевидно се оживи, когато сложих чинията пред него.
– Уха! – възкликна той, вперен в купчината. – Благодаря.
Сигурно не се радваше постоянно на домашно приготвена храна. Такива мъже постоянно са най-благодарни.
Ядеше както множеството мъже тук, с възторг и някаква целенасоченост, каквато не виждам постоянно при дамите. Майка ми постоянно споделяше, че се храня като мъж, само че не мисля, че беше комплимент. Докато той хапваше с наведена глава, имах опция да го огледам. Не ни гостуват постоянно мъже на неговите години, които да са сами; нормално идват с приятелките или дамите си. Ергените избират огромните курорти. Малко се срамя да призная, само че го оглеждах по този начин, както постоянно виждам на мъжете, които може да са подобаваща партия за Лиза. Независимо какъв брой твърдо възразява, не съм се отказала от вярата да й намеря половинка. „ Китовете не остават дружно до живот – присмиваше се тя, – и както обичаш да казваш, Катлийн, би трябвало да се поучим от природата. “
Имаше подготвен отговор за всичко това момиче. Един-единствен път бях подхвърлила, че за Хана ще е добре да има татко, само че тя ме изгледа с такава болежка и упрек в очите, че незабавно се засрамих. Никога повече не повдигнах тематиката.
Но това не значеше, че би трябвало да се лиша от вяра.
– Беше доста вкусно. Наистина.
– Радвам се, господин Дормър.
Той се усмихна.
– Майк. Моля.
Значи не беше толкоз вцепенен, колкото изглеждаше.
Седнах против него, с цел да си умря, и изпълних още веднъж чашата му с кафе.
– Имате ли някакви проекти за деня?
Щях да му предложа да прегледа брошурите във фоайето, само че не бях сигурна, че си пада по развлекателните екскурзии и визити на чаени къщи.
Той погледна кафето си.
– Мислех просто да се поразходя в близост. Колата, която наех, би трябвало да дойде скоро, тъй че няма какво толкоз да върша преди този момент.
– О, има доста места, които можете да разгледате, в случай че имате транспорт. Но другояче сте прав. Малко по-нагоре по пътя можете да хванете рейс, който стига до Порт Стивънс, само че като цяло сте закотвен тук. Във почивка ли сте?
Странно, само че той леко се изчерви.
– Нещо такова.
Оставих го на мира. Предпочитам да не притеснявам човек, който не желае да приказва. Може би имаше персонални аргументи да е тук – разрушена връзка, персонални упоритости, решение, което би трябвало да бъде премислено уединено. Не претърпявам хората, които не стопират да те заливат с въпроси. Майк Дормър ми беше платил в задатък за цяла седмица, беше ми благодарил учтиво за закуската и даже единствено поради тези две неща заслужаваше професионалната ми благосклонност.
– Аз… хм… ще ви оставя да продължите работата си – сподели той, почтително сложи ножа и вилицата в чинията си и стана от масата. – Много ви благодаря, госпожице Мостин.
– Катлийн.
– Катлийн.
Без повече да го мисля, се заех да разтребя масата.
Тази седмица имах други посетители, за които да се тормозя – една двойка на междинна възраст, които бяха пристигнали тук за двайсет и пет годишнината от сватбата си. Това щеше да е първата ни резервация, пристигнала от новата онлайн реклама, в случай че двете „ Моби “ не бяха към този момент цялостни, което беше принудило Лиза да ги изведе със своята лодка. Това, единствено по себе си, бе задоволително да скапе настроението й – тя бе непреклонна, че няма да взе участие в онлайн бизнеса, само че в добавка мъжът се оплакваше от всичко. Стаята не била задоволително огромна, мебелите били овехтели, в банята миришело на плесен. През първите две сутрини беше довършил кутията с пълнозърнеста закуска и когато на идващия ден извадих нова, се оплака, че не съм му дала право на избор. Оплака се също, че Лиза потеглила късно за наблюдението на китове, въпреки че те самите отидоха късно на кея, тъй като той настояваше да прегледа Музея на китоловците и особено ме беше предиздвикал да го отворя. Било включено в цената, несъмнено.
Съпругата му, елегантна жена с безупречен външен тип, който постоянно ме кара да се чудя какъв брой време и старания посвещават хората на сходни неща, го следваше и се извиняваше безшумно на всеки, който мъжът й успяваше да засегне по някакъв метод. Задъханата заговорническа лекост, с която го правеше, ми подсказваше, че прекарването не е ново за нея. Ваканцията била нейният „ подарък “ за годишнината, извинително ми изясни тя, хвърляйки взор през рамо към мъжа си, който крачеше към хотела с глава, хлътнала сред раменете. Зачудих се какъв брой ли години са били нужни да се появят дълбоките бръчки по челото й.
– Това пътешестване му харесва доста повече от миналогодишната отмора – сподели тя и аз прочувствено сложих длан върху ръката й.
– Държа се като кавгаджия – сподели Лиза, когато се върна. – Ако не беше тя, нямаше да ги взема.
Разменихме погледи.
– Но се обзалагам, че си направила деня й паметен.
– Всъщност не. Нямаше китове. Отделих им спомагателен час, само че морето като че ли беше празно.
– Може да са разбрали.
– Изпратих им сигнал със сонара, с цел да ги пропъдя за деня.
Понякога виждах майка й, моята дребна сестра, в Лиза. В метода, по който накланяше глава, когато се замисли, в слабите й, само че мощни пръсти, в усмивката й, когато види щерка си. В такива моменти осъзнавах, че наличието на племенницата ми и това на Хана тук е същинска благословия. Че има някакво първично наслаждение в това да видиш продължението на рода си – наслада, която другояче тези от нас, които нямат деца, не могат да познаят. Имаше едно разтърсващо себепознание, когато ненадейно видех освен майка й, само че и прачичо Евън, баба или даже себе си в нея. През миналите пет години изпитвах голяма признателност за това. Тези инцидентни проблясъци, в които разпознаваш изпъкналото фамилно чело, присъщото мръщене или смях, като че ли компенсираха в някаква минимална степен загубата на сестра ми.
Лиза, несъмнено, имаше и други черти – бдителността й, непрекъснатата горест, избелелият белег там, където скулата й стига до лявото ухо, – които си бяха напълно нейни.
Представя
СРЕБЪРНИЯТ ЗАЛИВ
от
Джоджо Мойс
размер: 400 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2150-8
Трогателна история за мощната връзка сред майка и щерка и новото начало
Очаквайте „ Сребърният залив “ на 31 май!
Джоджо Мойс – една от обичаните модерни английски писателки
До този миг книгите на Джоджо Мойс са преведени на четиридесет и шест езика и от тях са продадени над трийсет и осем милиона екземпляра. Медиите на Острова я оповестиха за „ най-хубавата модерна английска авторка “. В България Джоджо Мойс има хиляди фенове, които с неспокойствие чакат най-новата й книга – „ Сребърният залив “.Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 година Прави сполучлива журналистическа кариера, само че фантазията й е да стане публицист. Дебютният й разказ се радва на позитивни мнения, само че огромният пробив идва с „ Аз преди теб, който се появява на пазара тъкмо преди 10 години. Необичайната любовна история се трансформира в международна сензация с продадени над четиринадесет милиона екземпляра. Критиката го дефинира като един от най-запомнящите се романи на миналото десетилетие. По „ Аз преди теб “ е сниман и едноименен филм с присъединяване на Емилия Кларк (Луиза) и Сам Клафлин (Уил). Екранизацията, сходно на романа, провокира същински възторг. Успехът му (над $200 млн. доходи от прожекции) бе последван от филмовата версия на „ Последното писмо от обичания “ („ Нетфликс “) с присъединяване на Фелисити Джоунс и Шейлийн Удли. Джоджо работи по сюжетите на още две свои книги: „ Един + един “ и „ Подаряваш ми звезди “.
За книгата
Лиза напуща Англия преди пет години, с цел да загърби предишното и да стартира начисто с щерка си Хана. Двете се откриват в Силвър Бей – курортно градче на австралийското крайбрежие – и заживяват в едноименния хотел на лелята на Лиза. Красивите плажове и сплотената общественост им оферират това, от което най-вече се нуждаят: независимост и сигурност. Но всичко се трансформира, когато Майкъл Дормър идва в хотела.
Привлекателният англичанин с прекомерно скъпи облекла и пронизителни очи работи в огромна строителна компания и е благоприятен за дъщерята на шефа си. Той идва в Силвър Бей, с цел да изследва дали местността е подобаваща за построяването на първокласен курортен комплекс с голям брой атракции. Майкъл чака да подписа следващата лесна договорка, само че се сближава с локалните хора. Те не след дълго го одобряват като един от тях, без даже и да подозират какви са същинските му планове.
Лиза се опасява, че Майкъл ще унищожи всичко, за което се е борила: фамилния бизнес и залива, който приютява обичаните й китове. Както и твърдата й убеденост, че в никакъв случай повече няма да се влюби…
Откъс
Добър ден.
– Ден ли?
Майкъл Дормър стоеше на прага, с унесеното изражение на човек, чийто биологичен часовник упорства, че е в неверното полукълбо.
– Почуках по-рано и оставих чаша кафе пред стаята ви, само че когато час и половина по-късно го открих изстинало и недокоснато, взех решение да ви оставя да поспите.
Той, наподобява, въобще не проумяваше какво споделям. Дадох му минутка да се съвземе, след това го подканих да седне до кухненската маса. Обикновено не разрешавам на гостите да седят в кухнята, само че таман бях привършила с подготовката на трапезарията за вечерта. Сложих паница и нож пред него.
– Казват, че нормално е нужна седмица, с цел да се наспиш като хората. Често ли се будихте?
Той разроши косата си. Беше небръснат, с риза и състезателен панталон, само че въпреки всичко доста по-елегантно облечен, в сравнение с сме привикнали в Силвър Бей. Но типът му несъмнено беше доста по-небрежен от строго формалното му облекло при идването.
– Само един път. – Усмихна се малко тъжно. – Но не можах да заспя към три часа.
Засмях се и му сипах кафе. Имаше положително лице този господин Майкъл Дормър, с леко сепнато изражение, което загатваше за самовглъбеност, качество, което липсва на мнозина от гостите ми.
– Искате ли нещо за закуска? С наслаждение ще ви подготвя нещо.
– В един без петнайсет? – Той погледна часовника си.
– Ще го назовем обяд. Ще бъде наша загадка.
Имах още малко примес за палачинки в хладилника. Можех да му ги поднеса с боровинки и съпроводени с яйца и бекон.
Той остана вперен в кафето си известно време, едвам прикривайки прозявката си. Не споделих нищо, само че побутнах вестника към него, тъй като знаех, че дезориентацията му ще попремине след една-две чаши кафе. Движех се безшумно из кухнята, с едно ухо слушах радиото, до момента в който разсеяно пресмятах какъв брой храна би трябвало да подготвя за вечеря този ден. Хана беше на посетители на другарка след учебно заведение, а Лиза ядеше колкото щурче, тъй че оставаше да се погрижа за гостите.
Палачинките бяха подготвени. Господин Дормър очевидно се оживи, когато сложих чинията пред него.
– Уха! – възкликна той, вперен в купчината. – Благодаря.
Сигурно не се радваше постоянно на домашно приготвена храна. Такива мъже постоянно са най-благодарни.
Ядеше както множеството мъже тук, с възторг и някаква целенасоченост, каквато не виждам постоянно при дамите. Майка ми постоянно споделяше, че се храня като мъж, само че не мисля, че беше комплимент. Докато той хапваше с наведена глава, имах опция да го огледам. Не ни гостуват постоянно мъже на неговите години, които да са сами; нормално идват с приятелките или дамите си. Ергените избират огромните курорти. Малко се срамя да призная, само че го оглеждах по този начин, както постоянно виждам на мъжете, които може да са подобаваща партия за Лиза. Независимо какъв брой твърдо възразява, не съм се отказала от вярата да й намеря половинка. „ Китовете не остават дружно до живот – присмиваше се тя, – и както обичаш да казваш, Катлийн, би трябвало да се поучим от природата. “
Имаше подготвен отговор за всичко това момиче. Един-единствен път бях подхвърлила, че за Хана ще е добре да има татко, само че тя ме изгледа с такава болежка и упрек в очите, че незабавно се засрамих. Никога повече не повдигнах тематиката.
Но това не значеше, че би трябвало да се лиша от вяра.
– Беше доста вкусно. Наистина.
– Радвам се, господин Дормър.
Той се усмихна.
– Майк. Моля.
Значи не беше толкоз вцепенен, колкото изглеждаше.
Седнах против него, с цел да си умря, и изпълних още веднъж чашата му с кафе.
– Имате ли някакви проекти за деня?
Щях да му предложа да прегледа брошурите във фоайето, само че не бях сигурна, че си пада по развлекателните екскурзии и визити на чаени къщи.
Той погледна кафето си.
– Мислех просто да се поразходя в близост. Колата, която наех, би трябвало да дойде скоро, тъй че няма какво толкоз да върша преди този момент.
– О, има доста места, които можете да разгледате, в случай че имате транспорт. Но другояче сте прав. Малко по-нагоре по пътя можете да хванете рейс, който стига до Порт Стивънс, само че като цяло сте закотвен тук. Във почивка ли сте?
Странно, само че той леко се изчерви.
– Нещо такова.
Оставих го на мира. Предпочитам да не притеснявам човек, който не желае да приказва. Може би имаше персонални аргументи да е тук – разрушена връзка, персонални упоритости, решение, което би трябвало да бъде премислено уединено. Не претърпявам хората, които не стопират да те заливат с въпроси. Майк Дормър ми беше платил в задатък за цяла седмица, беше ми благодарил учтиво за закуската и даже единствено поради тези две неща заслужаваше професионалната ми благосклонност.
– Аз… хм… ще ви оставя да продължите работата си – сподели той, почтително сложи ножа и вилицата в чинията си и стана от масата. – Много ви благодаря, госпожице Мостин.
– Катлийн.
– Катлийн.
Без повече да го мисля, се заех да разтребя масата.
Тази седмица имах други посетители, за които да се тормозя – една двойка на междинна възраст, които бяха пристигнали тук за двайсет и пет годишнината от сватбата си. Това щеше да е първата ни резервация, пристигнала от новата онлайн реклама, в случай че двете „ Моби “ не бяха към този момент цялостни, което беше принудило Лиза да ги изведе със своята лодка. Това, единствено по себе си, бе задоволително да скапе настроението й – тя бе непреклонна, че няма да взе участие в онлайн бизнеса, само че в добавка мъжът се оплакваше от всичко. Стаята не била задоволително огромна, мебелите били овехтели, в банята миришело на плесен. През първите две сутрини беше довършил кутията с пълнозърнеста закуска и когато на идващия ден извадих нова, се оплака, че не съм му дала право на избор. Оплака се също, че Лиза потеглила късно за наблюдението на китове, въпреки че те самите отидоха късно на кея, тъй като той настояваше да прегледа Музея на китоловците и особено ме беше предиздвикал да го отворя. Било включено в цената, несъмнено.
Съпругата му, елегантна жена с безупречен външен тип, който постоянно ме кара да се чудя какъв брой време и старания посвещават хората на сходни неща, го следваше и се извиняваше безшумно на всеки, който мъжът й успяваше да засегне по някакъв метод. Задъханата заговорническа лекост, с която го правеше, ми подсказваше, че прекарването не е ново за нея. Ваканцията била нейният „ подарък “ за годишнината, извинително ми изясни тя, хвърляйки взор през рамо към мъжа си, който крачеше към хотела с глава, хлътнала сред раменете. Зачудих се какъв брой ли години са били нужни да се появят дълбоките бръчки по челото й.
– Това пътешестване му харесва доста повече от миналогодишната отмора – сподели тя и аз прочувствено сложих длан върху ръката й.
– Държа се като кавгаджия – сподели Лиза, когато се върна. – Ако не беше тя, нямаше да ги взема.
Разменихме погледи.
– Но се обзалагам, че си направила деня й паметен.
– Всъщност не. Нямаше китове. Отделих им спомагателен час, само че морето като че ли беше празно.
– Може да са разбрали.
– Изпратих им сигнал със сонара, с цел да ги пропъдя за деня.
Понякога виждах майка й, моята дребна сестра, в Лиза. В метода, по който накланяше глава, когато се замисли, в слабите й, само че мощни пръсти, в усмивката й, когато види щерка си. В такива моменти осъзнавах, че наличието на племенницата ми и това на Хана тук е същинска благословия. Че има някакво първично наслаждение в това да видиш продължението на рода си – наслада, която другояче тези от нас, които нямат деца, не могат да познаят. Имаше едно разтърсващо себепознание, когато ненадейно видех освен майка й, само че и прачичо Евън, баба или даже себе си в нея. През миналите пет години изпитвах голяма признателност за това. Тези инцидентни проблясъци, в които разпознаваш изпъкналото фамилно чело, присъщото мръщене или смях, като че ли компенсираха в някаква минимална степен загубата на сестра ми.
Лиза, несъмнено, имаше и други черти – бдителността й, непрекъснатата горест, избелелият белег там, където скулата й стига до лявото ухо, – които си бяха напълно нейни.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ